Пътуване към блаженството и скритите мисли

Защо обичам да пътувам? Не знам.;)
Защото ми носи удоволствие, мога да бъда със себе си и мислите си на спокойствие.
Обичам вълнението, което ме е обзело на предния ден при стягането на багажа, обичам нощта преди пътуването, в която обикновено съм толкова развълнувана, че даже не мога да заспя, обичам онзи специален сутрешен аромат на горещо кафе преди да заключа вратата след себе си. Набързо сложен гланц на устните, който бива изгризан съвсем скоро със закупените от някоя крайпътна будка солети и бутилка минерална вода. Припряно, лакомо и с наслада изпушвам поредната цигара докато колата си почива в някоя отбивка на пътя. Отново сядам удобно на седалката, усмихвам се и просто се наслаждавам.
Връх след връх, дръвче след дръвче, селце след селце. Опитвам се да предположа и позная какво ли правят точно в този момент домакините на малката крайпътна къщичка. Дали не обядват? Или си почиват в малката бяла стаичка на старо легло с издънени пружини...А може би отзад има малко дворче, в което отглеждат своята реколта, за да помогнат с каквото могат на децата си, които отдавна са се преселили в големия град. Сигурно отглеждат куче, което прави дните им малко по-весели. Забърсват мокрите страни с коравата отрудена ръка и лъжат себе си, че очите им са се наляли със солени капчици от умиление при поредната пакост на кучето...а истината е, че се чувстват самотни...А когато слънчевите лъчи спрат да галят малкото задно дворче и бялата къщичка, те се скриват в топлите стаички, полагат морните си тела на леглото с овехтелите пружини и заспиват. Без емоции, в очакване на утрешния ден, в очакване на следващата пакост на кучето с искрящите палави очи, за да имат оправдание за следващата порция отронени сълзички.
А в съседната къща висят на простора шарени шалвари. С преобладаващ червен цвят. Дали пък жената, която ги притежава не крие темперамент някъде дълбоко в себе си? И може би само шарените шалвари са израз на нейната чувственост? Дали се разбират със съседите с кучето? Навярно си разменят през малките оградки стиска сол или червен пипер, който сами са приготвили от изсушени червени пиперки.
Колата се движи бавно между къщичките, ловко избягва скупчените в края на улицата възрастни жени, които ронят царевица. Купчинка след купчинка, а жените се усмихват, изправят се бавно и помахват разпалено. А какво ли те си мислят за преминаващите коли и пътниците в тях? Сигурно се чудят какво търсим по техния край...
И последната селска къщичка е зад нас...пожълтелите треви на ширналото се пред нас поле трептят от горещия въздух. Колко ли малки животинки откриват своя дом сред тези треви? А дали някога тук са се водели героични битки? Навярно преди години отрудена жена е поседнала точно под онова огромно дърво, за да накърми малкото си детенце, което виси в малък вързоп, докато тя жъне нивата си.
Ето и табелите на големия град. По улиците забързано крачат хора, вперили поглед в краката си. Бързат да се приберат от работа...или толкова са се вглъбили в грижите и тревогите си, че не виждат как са подминали отбивката за тяхната улица. Разкъсващ шум от всички страни, клаксони на коли, набързо пресичащи хора изскачат пред колата точно, когато най-малко ги очакваш. Бързам да се махна от този ад, да потъна отново в топлите обятия на прашните полета, да се отдам на мислите си...
Обичам да слушам Исихия или Енигма докато пътувам. По-лесно ми е да си представям всичко това на този фон. Бавно, релаксиращо, отпускащо, колата се плъзва по пътя, а моите мисли се удрят една в друга и се опитват да излязат от главата ми. Толкова много мисли и предположения...а се събират само в един поглед, един миг, няколко секунди. Яростно препускат, за да направят място на следващата гледка, следващото усещане. Толкова замъглени понякога, както картините покрай пътя се размазват заради бързото препускане на колата. Несъществуващи волни коне галопират редом с нас, появяват се в мъгла и изчезват в слънчевите лъчи...
Обичам да пътувам, да създавам шарени картини, да притварям очи от блаженство. Без цел и крайна точка. Където ме отведе криволичещият път.

Солена, тръпнеща, неуловима - моята стихия

“ Поемаш по влажния път. Усещаш морето...влагата, която се проточва във въздуха...усещаш самотата си. Отново бягаш...от себе си. И пак се криеш, а твоето Аз все те преследва. Аз-ът ти се страхува от вода...А водата е тъмна, изплашено-люшкаща се, покрива те изцяло. Плуваш с надеждата да избягаш от сенчестото си Аз, но то се е вкопчило здраво в теб...не можеш да дишаш, потъваш...Собственото ти Аз те удави. Потъвайки разбираш,че ти си егоист!”

Някога един приятел ми каза, че твоята стихия е пряко свързана с мястото където си израснал. Той беше израснал край планини и най-жив и завършен се чувстваше край планините. Аз съм израснала край река и моята стихия е водата. Обичам водата. Дава свобода. Обичам реките, летния дъжд, но най-много обичам морето. Не заради загорелите курортисти, вечните летни забави, а защото морето е изглежда необятно, непокорно...

Понякога имам нужда да избягам, да се посветя на моето си време, моите желания...Тогава изпитвам най-голяма нужда от морето. Да ме обгърне, да усетя влажния въздух, солта, която сякаш полепва по кожата ми, пясъкът, който проскърцва под краката ми. А морето все едно ме е чакало през цялото време...да стоваря болката си в него, да потъне някъде в дълбините му, да ме освободи от моята тежест, да поеме солените ми сълзи, да се слеем. Изпитвам невероятно облекчение като усещам малките вълнички да се плискат в босите ми крака, когато се разбиват с шепот в брега. Бавно, неподвластни на времето и човешките закони, като мека мантия с бял пух по края си, сякаш не оставят никакви следи по сивия пясък.

А друг път огромни вълни се опитват да ме повалят, да ме накажат заради страха да се боря с живота, заради избора да потъна в тъмните дълбини, садистично се стоварват върху крехкото ми тяло с невероятната си мощ.

Завъртат ме, дърпат ме към дъното, приковали ръцете и глезените ми с огромни жилави водорасли, замъглили очите ми с морския прах– пясъка, отнели и последната ми глътка въздух. И като мои съдници определят сами колко дълго да продължават мъките ми. Докато не изхвърля и последната си мисъл за бягство, докато жаждата за живот не потече отново с пълна сила в кръвта ми не ме пускат от изпиващите си прегръдки. Поемам към брега с треперещи крака, сядам на мокрия пясък, изцедена, изпразнена от всички емоции. Готова, съзряла да продължа напред. А вълните изглеждат толкова красиви от брега, толкова леки и меки. Дори за миг не подозираш тяхната жестокост и сила.

Пълня джобовете си с малки раковинки, за да напомнят желанието ми за още глътки въздух в мигове на слабост и отчаяние.
Дава ми спокойствие, надежди, сили да продължа. Пречиства ме от натрупаната болка.

Затварям очи, облягам се на разпененото му рамо и разказвам...
Скоро пак ще се срещнем, море.
Знам, че ще ме чакаш...аз имам нужда от твоят подкрепа, а ти от моите разкази...

Прегръдката на Родопите

Въобще не претендирам написаното да е някакъв пътепис. :) Надявам се някой да успее да се докосне до преживяното, да се наслади на всичко, на вълшебството наречено Родопи.
Естествено, няма как да не спомена, че съм прекалено динамичен човек и стихията ми е водата - мътна, притегляща, неуловима, силна. Морето е моето скрито местенце, където се срещам с моите еднорози, но за него - някой друг път. ;)
Планинските почивки свързвах главно и единствено с дълги походи и мизерни хижи - твърде неприемливо за мен, а също и за коктейлните ми обувки, които биха били идеално неизползваеми на такъв вид "почивка". Въобще не мога да си се представя с огромна раница на гърба да пуфтя и пъхтя докато катеря баири, че даже и да се кефя на това. Не мерси, нека някой друг се изживява като планинар.
На мен ми дайте криволичещия път, който се врязва в така внушителната планинска плът.
Нямах никакви очаквания за това пътуване. До последно убеждавах себе си, че все ще си намеря занимание и няма да ми е скучно. Де да знаех, че дори за секунда няма да почувствам скука.
След дългото пътуване и прекосяването на цяла България по широчина, трептящите от маранята пътища, жълтите полета, които бяха толкова...гладки, навлизането в Родопите беше като влизане в друг свят. Тривиално, но факт. Изведнъж планинските склонове надвисват над теб, обличаш суитчера, защото студеният въздух се просмуква в теб и...гледаш. Вторачено, без да смееш да поемеш дъх, с разтворени от почуда и удивление устни, опитваш се да попиеш всичко, но сетивата ти са неспособни да приемат цялата красота. Погледът се прехвърля от склон на склон, плъзва се по извивките, търсещо, разпалено, горещо, притваряш очи, опитваш се да откриеш нещо скрито в сенките, в стъблата на огромните дървета, които се впиват някъде високо, пробождат силно небосклона, разкъсват облаците, за да си доставят малко слънчеви лъчи, които бавно и сластно ще обгърнат величествените корони, ще се отразят в гладката повърхност на фините иглички и ще заслепят очите ти. Божествено!
Завой след завой, нямат край. Гледка след гледка, връх след връх, всичко запечатваш с удивление в мисления си дневник.
Тук-таме сгушени единични къщурки на стръмна ливада, оградени от паянтови огради, единствено едва забележима пътечка се плъзва по склона – усещане за пълно единение, дори самота. А долу – в ниското, малко селище се е сгушило на топло, закриляно от силната планинска прегръдка на Родопите – идилично, вълшебно, неповторимо. Не може да се опише с думи. Няма толкова думи, които да опишат тази красота и чувство на спокойствие.
След толкова пътуване все пак успяхме да се доберем до нашето селце. В тъмнината едва различавах къщурките около пътя, дори не знаех как изглежда всичко това. Разчитах само на слуха си – той трябваше да опише всичко, което очите не можеха да видят.
Настаниха ни в малка родопска къщичка, на втория етаж. Имахме на разположение огромен балкон с масичка и столове и стая с две легла.
Наложи се да пусна в принудителна почивка сетивата си, защото ме очакваше добре затоплената баня и горещия душ, който жадувах неистово.
Съвсем очаквано умората ме налегна след душирането, та се отпуснах на удобното си легло. Любопитсвото обаче си беше на мястото си, та набързо отворих прозореца над леглото си...и онемях. Слухът ми, моят неизменен приятел в тази тъмнина, заопипва наоколо, рисувайки всичко до което се докосне. Някъде съвсем близо имаше поточе! Имах чувството, че се е скрило под леглото ми, толкова кристално и отчетливо ромолеше, истинска благодат! Дълго не успях да заспя, слушах го, имах чувството, че ми разказва история, рисуваше картини, пейзажи, скрити местенца. Разказваше ми за облите камъчета, които го разкъсваха, за обитателите на тази къщурка – моите мисли и неговите разкази се бяха вплели. Вече не различавах дали аз говоря или поточето. Заспала съм прехласната.
А когато се събудих нямах търпение да отворя широко прозорчето и да доставя това удоволствие на очите си – да се насладят на всичко, за което бяха чули само от останалите сетива.
Срещу мен имаше горичка, огромни стволове на дървета, наситени зелени корони, лъхаше хлад и мистика от нея, тъмнината в корените на дърветата беше плашеща, но все пак красива. А под горичката се спускаше моят среднощен приятел – планинското поточе. Никога не съм вярвала, че може да има толкова красиво и вълшебно място.
Излязох на балкона, а там ме чакаше горещо и уханно кафе в малки глинени чашки, услужливо приготвено от гостоприемната стопанка на къщата. Опитах истински домашен родопски кашкавал, а също и сирене. Няма по-вкусно нещо на този свят! Дали заради цялата красота на това място, дали заради някоя тайна родопска рецепта, но толкова силно ми се усладиха.
Мълчаливо пиех кафето, зареяно гледах отсрещния хълм, наслаждавах се на поточето – цялото спокойствие на вселената се беше събрало тук.
Не исках да се сбогувам с това приказно местенце, но пътешествието трябваше да продължи.
Следващата спирка беше Пампорово. Останах разочарована от строителството, което неминуемо щеше да развали красотата на това местенце.
Моята атеистична душица дълго се колебаеше дали да посети храма “Св. Успение Богородично”, но в крайна сметка влязох да разгледам, но с условието, че ще съм просто посетител и ще избегна досадните прекръствания, закръствания, целуване на икони и палене на свещи. ;)
Докато се усетя услужлив мой вярващ спътник ми наплеска челото със светена вода, но не му се сърдя. ;)
Естествено, че имам хубаво впечатление от Пампорово, въпреки никнещите строежи, но те въобще не се вписват във всеобщото впечатление за екскурзията, та за Пампорово някой друг път ще пиша, ако въобще пиша. ;)
Пътят за Смолян ни зовеше, а аз чаках с нетърпение да се потопя в завоите и планинската прохлада.
Отново не можех да откъсна очи от заобикалящата красота. Успявах само да преместя поглед ту от лявата страна, ту от дясната.
През цялото време ме преследваха мисли за миналото. Представях си геройски сцени, хайдути със засукани мустаци и протъркани потури и чифт пищови в пояса. Нали си имам родопска хайдушка жилка, та разказите, които прабаба ми някога ми разказваше се вписваха идеално в обстановката. ;)
Смолян ми се видя толкова разпокъсано градче. На всеки хълм – махала. ;) Определено не бих живяла в този град. Но с удоволствие бих летувала там. Благодарение на табелите се добрахме до малкия център и моста, на който отделих достатъчно време, впила поглед в отсрещния хълм и наслаждавайки се. Нито преминаващите хора и коли, нито шумотевицата успяха да ме откъснат от съзерцаването. Слушах, опипвах, вдишвах дълбоко – не ми се тръгваше.
Тенденциозно ще пропусна описанието на срещите с приятелите. ;) Нека нещо лично запазя само и единствено за себе си. ;)

***

За съжаление и това пътуване и екскурзия си има своя край. Трябваше да се връщаме към ежедневните задължения, които ни чакаха някъде в другия край на България.
Плачеше ми се. Е, поплаках си. ;) Даже не се постарах и да се крия. За щастие имах обещание да се отбием на някои места, които не успяхме да посетим преди няколко дена.
Не исках да се сбогувам с тази красота, не ми се тръгваше, не ми стигна, а и едва ли някога бих се наситила на всичко това.
В Бачково цареше пълен хаос. Навсякъде имаше коли, хора, тълпи, шарени дрехи...Оказа се, че на другия ден е циганската Богородица. Мдам, навсякъде имаше роми. Но изглеждаха толкова различно. Видях ги в съвсем нова светлина. Усмихнати, нагласени, пременени, по талиите на девойките висяха нанизи с пендари, възрастните жени носеха шарени забрадки, вееха се огромни многоцветни поли, глъч навсякъде. Попивах всичко, беше ми толкова интересно и вълнуващо. Все едно излезли от руския филм “Таборът отива към небето”. В главата ми звучеше “Джелем, джелем”, във въздуха се носеше уханието на чеверметата около манастира, а аз имах чувството, че всеки момент ще скокна в някоя шарена надиплена пола, ще се присъединя към някой катун и ще потегля накъдето ми видят очите, без да мисля за утре, за досадните битови ангажименти, отдадена само на безгрижие, пеене на тежки цигански песни за душата и сърцето и с пламък в очите ще правя магии за любов на някой странник, срещнат по тъмно по прашните пътища. ;)
В манастира влязох отново само и единствено като посетител. Не успях да усетя добре атмосферата, имаше прекалено много хора, дори сватба. Под секрет, но не всички булки са красиви. Или поне тази, която видях там не ме грабна. ;) Естествено, беше забранено да се снима. Едва успях да “открадна” от това местенце няколко фотоса.
Пътят отново ни зовеше, а не ми се тръгваше.
Величествената прегръдка на Родопите не беше толкова силна, по хълмовете се виждаха светлите петна на широколистните горички, усещах, че напускаме това вълшебно местенце. Сълзите ми мълчаливо се спускаха по страните ми, дори не си правех труда да ги забърсвам, нямах сили, нямах желание. Исках солените следи да останат запечатани още дълго време, да носят уханието на Родопите...
Това беше – пред нас се разляха тихите, спокойно-жълти и гладки полета, без нито едно възвишение...Магията свърши...За мен остана надеждата скоро пак да се върна...

***

В сумрака се извисяваха хълмовете на Стара планина. Колата се задъхваше докато бавно ги катереше, а аз не усещах...нищо. Вече бяхме на наша територия, нямаше магия, познати пътища, познати гори, дори планинското спокойствие беше толкова различно!
Родопите ме чакат да се върна, знам това.
Е, не видях еднорози там, но пък намерих други красоти, които не са по-малко мистични и увличащи.

3 лесни стъпки и първият ти блог ще е създаден?!

Да ме прощават всички, но тези 3 "лесни" стъпчици до моя първи блог ми отнеха точно 20 минути. Нали съм упорита, та не се отказах лесно, но стъпките не бяха нито 3, нито пък лесни. :) В крайна сметка стигнах до тук. :)
Нямам огромна нужда на този етап да кажа нещо значително на света. Единствено любопитството ме доведе до блогуването. :)
Може би и нуждата да изкрещя, че обичам еднорози. Защо и как се породи тази любов към митичните същества никой не знае, най-малко пък аз. Поредното мистично и красиво нещо, което съм поставила тайно в мислите си и почитам с пълна сила. Малкото ми бягство от сивотата и битовизмите. Човек би помислил, че съм изтрещяла фантазьорка, а истината е, че там - в мислите ми, си поемам глътчица вълшебен въздух, преди ежедневието да ме убие като личност.
До блогуване.