Прегръдката на Родопите

Въобще не претендирам написаното да е някакъв пътепис. :) Надявам се някой да успее да се докосне до преживяното, да се наслади на всичко, на вълшебството наречено Родопи.
Естествено, няма как да не спомена, че съм прекалено динамичен човек и стихията ми е водата - мътна, притегляща, неуловима, силна. Морето е моето скрито местенце, където се срещам с моите еднорози, но за него - някой друг път. ;)
Планинските почивки свързвах главно и единствено с дълги походи и мизерни хижи - твърде неприемливо за мен, а също и за коктейлните ми обувки, които биха били идеално неизползваеми на такъв вид "почивка". Въобще не мога да си се представя с огромна раница на гърба да пуфтя и пъхтя докато катеря баири, че даже и да се кефя на това. Не мерси, нека някой друг се изживява като планинар.
На мен ми дайте криволичещия път, който се врязва в така внушителната планинска плът.
Нямах никакви очаквания за това пътуване. До последно убеждавах себе си, че все ще си намеря занимание и няма да ми е скучно. Де да знаех, че дори за секунда няма да почувствам скука.
След дългото пътуване и прекосяването на цяла България по широчина, трептящите от маранята пътища, жълтите полета, които бяха толкова...гладки, навлизането в Родопите беше като влизане в друг свят. Тривиално, но факт. Изведнъж планинските склонове надвисват над теб, обличаш суитчера, защото студеният въздух се просмуква в теб и...гледаш. Вторачено, без да смееш да поемеш дъх, с разтворени от почуда и удивление устни, опитваш се да попиеш всичко, но сетивата ти са неспособни да приемат цялата красота. Погледът се прехвърля от склон на склон, плъзва се по извивките, търсещо, разпалено, горещо, притваряш очи, опитваш се да откриеш нещо скрито в сенките, в стъблата на огромните дървета, които се впиват някъде високо, пробождат силно небосклона, разкъсват облаците, за да си доставят малко слънчеви лъчи, които бавно и сластно ще обгърнат величествените корони, ще се отразят в гладката повърхност на фините иглички и ще заслепят очите ти. Божествено!
Завой след завой, нямат край. Гледка след гледка, връх след връх, всичко запечатваш с удивление в мисления си дневник.
Тук-таме сгушени единични къщурки на стръмна ливада, оградени от паянтови огради, единствено едва забележима пътечка се плъзва по склона – усещане за пълно единение, дори самота. А долу – в ниското, малко селище се е сгушило на топло, закриляно от силната планинска прегръдка на Родопите – идилично, вълшебно, неповторимо. Не може да се опише с думи. Няма толкова думи, които да опишат тази красота и чувство на спокойствие.
След толкова пътуване все пак успяхме да се доберем до нашето селце. В тъмнината едва различавах къщурките около пътя, дори не знаех как изглежда всичко това. Разчитах само на слуха си – той трябваше да опише всичко, което очите не можеха да видят.
Настаниха ни в малка родопска къщичка, на втория етаж. Имахме на разположение огромен балкон с масичка и столове и стая с две легла.
Наложи се да пусна в принудителна почивка сетивата си, защото ме очакваше добре затоплената баня и горещия душ, който жадувах неистово.
Съвсем очаквано умората ме налегна след душирането, та се отпуснах на удобното си легло. Любопитсвото обаче си беше на мястото си, та набързо отворих прозореца над леглото си...и онемях. Слухът ми, моят неизменен приятел в тази тъмнина, заопипва наоколо, рисувайки всичко до което се докосне. Някъде съвсем близо имаше поточе! Имах чувството, че се е скрило под леглото ми, толкова кристално и отчетливо ромолеше, истинска благодат! Дълго не успях да заспя, слушах го, имах чувството, че ми разказва история, рисуваше картини, пейзажи, скрити местенца. Разказваше ми за облите камъчета, които го разкъсваха, за обитателите на тази къщурка – моите мисли и неговите разкази се бяха вплели. Вече не различавах дали аз говоря или поточето. Заспала съм прехласната.
А когато се събудих нямах търпение да отворя широко прозорчето и да доставя това удоволствие на очите си – да се насладят на всичко, за което бяха чули само от останалите сетива.
Срещу мен имаше горичка, огромни стволове на дървета, наситени зелени корони, лъхаше хлад и мистика от нея, тъмнината в корените на дърветата беше плашеща, но все пак красива. А под горичката се спускаше моят среднощен приятел – планинското поточе. Никога не съм вярвала, че може да има толкова красиво и вълшебно място.
Излязох на балкона, а там ме чакаше горещо и уханно кафе в малки глинени чашки, услужливо приготвено от гостоприемната стопанка на къщата. Опитах истински домашен родопски кашкавал, а също и сирене. Няма по-вкусно нещо на този свят! Дали заради цялата красота на това място, дали заради някоя тайна родопска рецепта, но толкова силно ми се усладиха.
Мълчаливо пиех кафето, зареяно гледах отсрещния хълм, наслаждавах се на поточето – цялото спокойствие на вселената се беше събрало тук.
Не исках да се сбогувам с това приказно местенце, но пътешествието трябваше да продължи.
Следващата спирка беше Пампорово. Останах разочарована от строителството, което неминуемо щеше да развали красотата на това местенце.
Моята атеистична душица дълго се колебаеше дали да посети храма “Св. Успение Богородично”, но в крайна сметка влязох да разгледам, но с условието, че ще съм просто посетител и ще избегна досадните прекръствания, закръствания, целуване на икони и палене на свещи. ;)
Докато се усетя услужлив мой вярващ спътник ми наплеска челото със светена вода, но не му се сърдя. ;)
Естествено, че имам хубаво впечатление от Пампорово, въпреки никнещите строежи, но те въобще не се вписват във всеобщото впечатление за екскурзията, та за Пампорово някой друг път ще пиша, ако въобще пиша. ;)
Пътят за Смолян ни зовеше, а аз чаках с нетърпение да се потопя в завоите и планинската прохлада.
Отново не можех да откъсна очи от заобикалящата красота. Успявах само да преместя поглед ту от лявата страна, ту от дясната.
През цялото време ме преследваха мисли за миналото. Представях си геройски сцени, хайдути със засукани мустаци и протъркани потури и чифт пищови в пояса. Нали си имам родопска хайдушка жилка, та разказите, които прабаба ми някога ми разказваше се вписваха идеално в обстановката. ;)
Смолян ми се видя толкова разпокъсано градче. На всеки хълм – махала. ;) Определено не бих живяла в този град. Но с удоволствие бих летувала там. Благодарение на табелите се добрахме до малкия център и моста, на който отделих достатъчно време, впила поглед в отсрещния хълм и наслаждавайки се. Нито преминаващите хора и коли, нито шумотевицата успяха да ме откъснат от съзерцаването. Слушах, опипвах, вдишвах дълбоко – не ми се тръгваше.
Тенденциозно ще пропусна описанието на срещите с приятелите. ;) Нека нещо лично запазя само и единствено за себе си. ;)

***

За съжаление и това пътуване и екскурзия си има своя край. Трябваше да се връщаме към ежедневните задължения, които ни чакаха някъде в другия край на България.
Плачеше ми се. Е, поплаках си. ;) Даже не се постарах и да се крия. За щастие имах обещание да се отбием на някои места, които не успяхме да посетим преди няколко дена.
Не исках да се сбогувам с тази красота, не ми се тръгваше, не ми стигна, а и едва ли някога бих се наситила на всичко това.
В Бачково цареше пълен хаос. Навсякъде имаше коли, хора, тълпи, шарени дрехи...Оказа се, че на другия ден е циганската Богородица. Мдам, навсякъде имаше роми. Но изглеждаха толкова различно. Видях ги в съвсем нова светлина. Усмихнати, нагласени, пременени, по талиите на девойките висяха нанизи с пендари, възрастните жени носеха шарени забрадки, вееха се огромни многоцветни поли, глъч навсякъде. Попивах всичко, беше ми толкова интересно и вълнуващо. Все едно излезли от руския филм “Таборът отива към небето”. В главата ми звучеше “Джелем, джелем”, във въздуха се носеше уханието на чеверметата около манастира, а аз имах чувството, че всеки момент ще скокна в някоя шарена надиплена пола, ще се присъединя към някой катун и ще потегля накъдето ми видят очите, без да мисля за утре, за досадните битови ангажименти, отдадена само на безгрижие, пеене на тежки цигански песни за душата и сърцето и с пламък в очите ще правя магии за любов на някой странник, срещнат по тъмно по прашните пътища. ;)
В манастира влязох отново само и единствено като посетител. Не успях да усетя добре атмосферата, имаше прекалено много хора, дори сватба. Под секрет, но не всички булки са красиви. Или поне тази, която видях там не ме грабна. ;) Естествено, беше забранено да се снима. Едва успях да “открадна” от това местенце няколко фотоса.
Пътят отново ни зовеше, а не ми се тръгваше.
Величествената прегръдка на Родопите не беше толкова силна, по хълмовете се виждаха светлите петна на широколистните горички, усещах, че напускаме това вълшебно местенце. Сълзите ми мълчаливо се спускаха по страните ми, дори не си правех труда да ги забърсвам, нямах сили, нямах желание. Исках солените следи да останат запечатани още дълго време, да носят уханието на Родопите...
Това беше – пред нас се разляха тихите, спокойно-жълти и гладки полета, без нито едно възвишение...Магията свърши...За мен остана надеждата скоро пак да се върна...

***

В сумрака се извисяваха хълмовете на Стара планина. Колата се задъхваше докато бавно ги катереше, а аз не усещах...нищо. Вече бяхме на наша територия, нямаше магия, познати пътища, познати гори, дори планинското спокойствие беше толкова различно!
Родопите ме чакат да се върна, знам това.
Е, не видях еднорози там, но пък намерих други красоти, които не са по-малко мистични и увличащи.