Солена, тръпнеща, неуловима - моята стихия

“ Поемаш по влажния път. Усещаш морето...влагата, която се проточва във въздуха...усещаш самотата си. Отново бягаш...от себе си. И пак се криеш, а твоето Аз все те преследва. Аз-ът ти се страхува от вода...А водата е тъмна, изплашено-люшкаща се, покрива те изцяло. Плуваш с надеждата да избягаш от сенчестото си Аз, но то се е вкопчило здраво в теб...не можеш да дишаш, потъваш...Собственото ти Аз те удави. Потъвайки разбираш,че ти си егоист!”

Някога един приятел ми каза, че твоята стихия е пряко свързана с мястото където си израснал. Той беше израснал край планини и най-жив и завършен се чувстваше край планините. Аз съм израснала край река и моята стихия е водата. Обичам водата. Дава свобода. Обичам реките, летния дъжд, но най-много обичам морето. Не заради загорелите курортисти, вечните летни забави, а защото морето е изглежда необятно, непокорно...

Понякога имам нужда да избягам, да се посветя на моето си време, моите желания...Тогава изпитвам най-голяма нужда от морето. Да ме обгърне, да усетя влажния въздух, солта, която сякаш полепва по кожата ми, пясъкът, който проскърцва под краката ми. А морето все едно ме е чакало през цялото време...да стоваря болката си в него, да потъне някъде в дълбините му, да ме освободи от моята тежест, да поеме солените ми сълзи, да се слеем. Изпитвам невероятно облекчение като усещам малките вълнички да се плискат в босите ми крака, когато се разбиват с шепот в брега. Бавно, неподвластни на времето и човешките закони, като мека мантия с бял пух по края си, сякаш не оставят никакви следи по сивия пясък.

А друг път огромни вълни се опитват да ме повалят, да ме накажат заради страха да се боря с живота, заради избора да потъна в тъмните дълбини, садистично се стоварват върху крехкото ми тяло с невероятната си мощ.

Завъртат ме, дърпат ме към дъното, приковали ръцете и глезените ми с огромни жилави водорасли, замъглили очите ми с морския прах– пясъка, отнели и последната ми глътка въздух. И като мои съдници определят сами колко дълго да продължават мъките ми. Докато не изхвърля и последната си мисъл за бягство, докато жаждата за живот не потече отново с пълна сила в кръвта ми не ме пускат от изпиващите си прегръдки. Поемам към брега с треперещи крака, сядам на мокрия пясък, изцедена, изпразнена от всички емоции. Готова, съзряла да продължа напред. А вълните изглеждат толкова красиви от брега, толкова леки и меки. Дори за миг не подозираш тяхната жестокост и сила.

Пълня джобовете си с малки раковинки, за да напомнят желанието ми за още глътки въздух в мигове на слабост и отчаяние.
Дава ми спокойствие, надежди, сили да продължа. Пречиства ме от натрупаната болка.

Затварям очи, облягам се на разпененото му рамо и разказвам...
Скоро пак ще се срещнем, море.
Знам, че ще ме чакаш...аз имам нужда от твоят подкрепа, а ти от моите разкази...